След Кримската война в Североизточна България се заселили много черкезки семейства. Те били настанени в селата Лудогорци, Хърсово, Голяма вода и другаде. Черкезите получили достатъчно земя от турските власти, но вместо да се отдадат на мирен селски труд, те предпочитали да се занимават с разбойничество и грабежи. Организирали банди от по 10–15 души на коне и нападали мирните села, където всявали ужас сред населението. Нападали хората най-вече на полето, взели им добитъка, унищожавали реколтата и ги пребивали до смърт.
Незащитени от официалната турска власт, българи и турци се бранели от черкезките издевателства със собствени сили.
В една дъждовна есенна нощ младоженците Христо и Руска стоели край добре напаленото огнище в одаята до наскоро откритата воденица и като всички млади хора си мечтаели за бъдещето. Говорели си за това как работата в мелницата ще потръгне, как ще им се народят деца, чиито весели гласчета ще огласят околността, и т.н. Хубавите мечти са присъщи на младостта. От време на време двамата млади се заслушвали в зловещия вой на вятъра в комина и това им напомняло за жестокото време, в което живеят, и навявало страх в душите им.
Тъкмо се готвели вече да си лягат, когато на вратата им се потропало силно, настойчиво. Христо и Руска се спогледали уплашено: „Тези нощни гости едва ли ще са на добро“ — отчаяно помислили те. Попитали кой е.
— Хайде, бързо отваряйте, гяури такива, че сме мокри до костите!
Нямало как, стопаните ги пуснали да влязат и ги посрещнали любезно. От дрехите на двамата черкези се стичала вода по пода на стаята. Христо притурил дърва в огнището, за да се изсушат гостите по-бързо, а пъргавата невяста набързо заклала една кокошка и я сложила да се вари. От дрехите на гостите се издигала пара, а в одаята се разнасял приятният мирис на варено пиле. След това софрата била сложена и гостите си похапнали добре, като лакомо облизвали пръстите си. Христо и Руска започнали да се споглеждат притеснено — кога ли най-после гостите им ще си тръгнат? А черкезите изобщо нямали такива намерения. Нахранени добре, те започнали да оглеждат похотливо стопанката, която била голяма хубавица, с тънка и кръшна снага.
По едно време единият от гостите се досетил как да се отърват от стопанина за известно време, намигнал на другаря си и казал:
— Хей, Христо челеби, разбрахме вече, че ракия във воденицата нямаш. Хайде, прибягай до близкото село Хърсово да вземеш, че много ни се е припило!
Руска веднага се досетила за грозните намерения на неканените гости и започнала да плаче и моли мъжа си да не я оставя сама. Но черкезите все по-настойчиво искали ракия и започнали да заплашват мелничаря. Сърцето на Христо се свивало от мъка, но не можел да се пребори сам с двамата разбойници.
Излязъл от воденицата през нощта ни жив, ни мъртъв. Как да остави в ръцете на тези изверги любимата си невеста? Въпросите се въртели в пламналата му глава, а сърцето му се мятало като лудо в гърдите. Кого да подири за помощ в тази студена дъждовна нощ? Да отиде и се върне от селото вече ще бъде късно. Насилниците отдавна ще са се поругали с невестата му.
Изведнъж се сетил за своя приятел Кара Георги от съседната воденица и се запътил натам. Събудил го и му разказал за нещастието, което го сполетяло. Веднага хукнали към воденицата на Христо. Вмъкнали се през един заден вход и какво да видят? Двамата разбойници вече се гаврят с беззащитната жена, а тя пищи ли, пищи, горката. Скочили двамата воденичари върху насилниците и ги съсекли с брадви набързо.
Докато се сипне зората, двамата мелничари успели да зарият телата на черкезите и да заличат всички следи от пребиваването им във воденицата през нощта. Стопанката, макар пребита и уплашена, също помагала с каквото може. Всичко било измито и изчистено до сутринта.
След няколко дни дошли близките на двамата черкези да ги дирят в селото и воденицата, но… напразно. Никой нищо не бил чул, ни видял. А всъщност всички в селото знаели, че двамата разбойници гният някъде край воденицата на Христо Бочуков. Те се възхищавали на неговата, както и на Карагеоргьовата храброст да се опълчат срещу разбойниците. Всички обаче си мълчали, защото това било единственият начин за тяхното оцеляване, за тяхното съществуване в онези тежки времена.
Оттогава хората нарекли воденицата край село Хърсово „Бочушката воденица“, на името на Христо Бочуков. А и работата в мелницата много се увеличила. При него идвали да мелят житото си хора и от другите села, с което да изразят уважението си към този българин, успял да защити честта на семейството си.