Живеела някога една мома на име Севда. Мало и голямо се дивяло на нейната хубост. Тя била с лице бяло като алабастър, с очи черни като маслини, с устни алени като разцъфнал розов цвят. Когато идела на хорото, тя виела кръшен стан на първото му място. Момците тръпнели в очакване кого от тях ще избере за свое първо либе, за своя първа севда.
Накрая личната мома спряла погледа си на личния момък Севдалин. И по него момите лудеели. Бил хубавец, трудолюбив и смел момък. Със Севда те си били лика и прилика, че и с еднакви имена. „На голям хаир ще е това!“ — казвали хората в селото и се радвали на двамата влюбени.
Но… съдбата била решила друго. Докато дошло време да се оженят, Севдалин се разболял от някаква незнайна тежка болест и набързо умрял.
Не могла да прежали мома Севда своята първа любов и все тъгувала и тъгувала по нея. Хубавото й лице посърнало, очите й помръкнали. Дружките й всякак се мъчели да я развеселят, но не можели. Как ли не й казвали старата приказка „Живият си е жив, мъртвият — мъртъв“, че животът си тече и тя трябва да го изживее, но Севда си знаела своето. Искала си своя Севдалин, който отдавна лежал в гроба си.
Една вечер успели да я придумат да отиде на седянка с момите и момците от тяхното село. Вечерта обаче започнали да я убеждават, че е крайно време вече друг момък да залюби. А тя им отговорила, че толкова много обича своя Севдалин, че е готова в късна доба на гроба му да отиде, да преде там с хурката си и после да я остави забита в земята за доказателство.
Всички я молели да не ходи на гробището през нощта, като й разказвали разни небивалици за вампири и змейове.
— Мене клетва и магии не ме ловят, змей не ме люби и никой няма да ме спре да отида, да поплача и попреда на гроба на моя мил и после да забия там хурката си, на която забрадката ми ще се ветрее като байрак. Вие сами ще видите това утре сутринта — отвърнала девойката и тръгнала в нощта към гробището в края на селото.
Момата сякаш не вървяла, а летяла в тъмнината, обхваната от съкровеното си желание да се почувства по-близо до своя отдавна загубен любим. Колко безсънни нощи била прекарала, колко сълзи била проляла… Бързало момичето, а под краката му пращели сухи клонки, издавали глух стон окапалите есенни листа. Грозният вик на бухала раздирал нощната тишина.
Вървяла Севда, падала и ставала, но продължавала своя път към далечния край на селото, където на една малка височинка били гробищата. Сякаш нейният Севдалин наистина я очаквал при своя гроб, готов като някога да я притисне до гърдите си.
Най-после стигнала до гроба на своя любим, седнала в края му и забола хурката под колана на носията си. Започнала да преде на месечината, която се подала иззад един облак и учудено я загледала. Севда прела и плакала за своята зла участ да загуби годеника си и накрая понечила да стане. Но нещо я дръпнало назад. Опитала втори, трети път — все същото. Нещо я теглело към земята. Тогава си спомнила приказките за вампирите и сърцето й се вледенило от страх. После си помислила, че Севдалин я тегли към гроба си, защото не може без нея и отчаяният й вопъл прокънтял зловещо в нощта:
— Либе Севдалине, идвам, идвам при тебе!
После паднала върху гроба и издъхнала.
Момите и момците от седянката се обезпокоили, че Севда много се е забавила. Тръгнали да я търсят. Когато стигнали при гроба и я намерили мъртва, разбрали, че хурката й, като минала под колана, се е забила в земята и не й позволила да се изправи. Тя просто се е самозаковала и сърцето й се е пръснало от страх в нощната тъма. Заплакали горчиво нейните дружки и заедно с момците я понесли на ръце към злочестия й дом.
Заради нелепата смърт на мома Севда и заради голямата й любов и вярност към мъртвия й любим хората от селото започнали да наричат пътя към гробището „Севдина пътека“. Така го наричат и до днес.